Правата на нашето тяло

Д-р Стоян Ставру е първият преподавател по биоправо в България (СУ „Св. Климент Охридски“), работи в Института за изследване на обществата и знанието към БАН. Автор на първата книга по биоправо у нас – „Видения в Кутията на Пандора. Биоправо“ (2014) в два тома

Адриана Попова 22 юни 2015

Биоправото се занимава с правната уредба на биологичните аспекти на човешкия живот. То дава регулации на въпроси като: след кой момент заченатият се превръща в дете (пациент, различен от бременната жена и родилката); допустимо ли е заместващото майчинство; трябва ли да бъде въведена максимална възраст, след която една жена да не бъде допускана до участие в процедурите за асистирана репродукция; какви да бъдат позволените мерки на медицинска принуда; трябва ли да има юридически ограничения на допустимите от закона телесни модификации и какви да бъдат те; можем ли да променяме пола си; може ли да „възпитаваме“ децата си в определен пол; следва ли да бъдат легализирани продажбата и употребата на марихуана; търговията с човешки органи и опитите за клониране на хора; какви ограничения следва да бъдат наложени върху създаването и разпространяването на ГМО; в кой момент настъпва юридическият край (смърт) на човека като носител на юридически права и задължения; имаме ли право на „добра смърт“ (евтаназия) и др.

Всички тези въпроси са свързани с телесността (биологичността) на човека, която с напредването на технологиите излиза от зоната на непроменяемото, за да се превърне в ново пространство за потребление. Хората все по-често заявяват „собственост“ върху тялото си и желание сами да се разпореждат с него, необезпокоявани от законови ограничения.

Законът, обратно, е по правило консервативен. Всяка либерализация относно това какво можем да правим с тялото си в Западния свят преминава през сериозни и продължителни дискусии, преди да се превърне в закон.

Д-р Стоян Ставру е първият преподавател по биоправо в България (СУ „Св. Климент Охридски“), работи в Института за изследване на обществата и знанието към БАН. Автор на първата книга по биоправо у нас –„Видения в Кутията на Пандора. Биоправо“ (2014) в два тома.

И за широката публика е интересно мнението му за юридическите граници на телесните модификации, има ли максимална възраст при жената, след която не трябва да й бъде правено инвитро, допустимо ли е заместващото майчинство. В свободното си от правни казуси време д-р Ставру е обучен планински водач, изкачвал е Монблан, Елбрус, Килиманджаро, тренира японското бойно изкуство джодо – пътят на късата тояга, иайдо – изкуство за самоусъвършенстване по пътя на меча, и айкидо. От 2103 г. има диплома за треньор по кендо (иайдо/джодо) от НСА.

Д-р Ставру, има ли граници правото на самоусъвършенстване? И стремежът към вечна младост?

Шеговито бихме могли да кажем, че двете неща, които ни правят хора, са: това, че сме смъртни, и това, че желаем да бъдем безсмъртни. Има научни и изследователски проекти, поставили си краен срок, в който смъртта да бъде победена. Един от тях е „2045“. Специален сайт – 2045.com, представя дейностите за постигането на целта в посочения срок.

Една от най-известните стратегии за борба със смъртта се свързва с името на биогеронтолога Обри де Грей – става въпрос за т. нар.„стратегии за постигане на незабележимо стареене с инженерни методи“ (SENS). Конкретната цел е животът да бъде удължаван всеки път с толкова години, колкото са нужни да бъде открит нов начин за последващо удължаване и така смъртта непрекъснато да се отлага, постига се „практическо безсмъртие“.

Биогеронтолозите отстъпват пред кибернетиците, които смятат, че за да победим смъртта, трябва да изоставим биологичното тяло. То е смъртно, но личността ни може да бъде пренесена на друг носител като информация и да се запази дълго след разпада на телата ни. При успех на този сценарий за мигриране на личността от тялото биоправото ще отстъпи при регулирането на човешкото в полза на информационното право.

Д-р Стоян Ставру: Има проекти за практическо безсмъртие
Все повече хора коригират външността си. На какво според вас се дължи този факт и има ли граница, която не бива да бъде преминавана?

Отслабването на вярата на хората в отвъдния живот става причина те да инвестират всичко в живота си тук и сега, а това значи – и в тялото си. Телесните модификации се превръщат в начин за снабдяване с ярка идентичност в един пренаселен свят.

Това правят модерни практики като скарификацията (умишлено причиняване на белег, включително като знак за сключване на брак), самоосакатяването (човек смята, че ще бъде по-„интересен“ за другите, ако си отреже пръсти на ръцете), опитите за превръщане на човешкото тяло в „принадлежащо“ към друг биологичен вид (Ерик Спраг се превърна в „човека-гущер“, а Денис Авнър – в „човека-котка“).

Развитието на технологиите позволява вкарването в тялото и на импланти, които заместват или усилват някои качества и способности на човешкото тяло. Тази начална хибридизация или киборгизация на тялото води до промени и в погребалните практики. Появява се погребална услуга – резомация, за изгаряне на тялото по начин, който запазва имплантите в него, за да могат те да бъдат съхранени и предадени на наследниците на починалия.

Преди няколко години в Китай мъж осъди съпругата си за това, че е скрила от него своята истинска (предишна) външност. При раждането на общото им дете той се усъмнил дали е негов баща, тъй като било „много грозно“. Впоследствие разбрал, че съпругата му, преди да сключат брак, е преминала през поредица от козметични операции за разкрасяване.

Тези операции обаче не променили гените на жената, а това се оказало „фатално“ (!) за общото им дете. „Излъганият“ съпруг търси обезщетение от съпругата си за нанесените му вреди, включително за „натрапения“ му външен вид на общото им дете, който той не би имал, ако е знаел за истинската (генетично предопределена) външност на съпругата си.

Дали след като човек може да направи нещо, той трябва да го направи?

Наскоро прочетох изследване за това каква е причината за появата на изобретенията. Авторът изказваше учудването си, че причина не е нуждата на хората. Ние изобретяваме все повече неща, не защото се нуждаем от тях. Последователността много често е обратната – „нуждата“ се възпитава едва след изобретяването на възможността.

Много нововъведения, които днес приемаме за даденост, са били посрещани с огромен скептицизъм. Един от най-ярките примери за това е бил компютърът, който днес живее в джоба на всеки от нас в своето мобилно и персонално превъплъщение. Креативността на човека няма „собствена“ граница.

Именно безграничността й се посочва като нейна същностна черта. Търговците са се специализирали в процесите по опаковане и продажба на продуктите на креативността. Те го правят толкова добре, че понякога забравяме да направим преценка на по-далечните рискове. Типичен пример за това е фактът, че първоначално цигарите са били продавани като лекарствени продукти и на света е коствало множество съдебни процеси, за да се докаже, че цигарите не са полезни.

Искам да кажа, е че технологиите не са неутрални. Те оказват сериозно въздействие върху живота ни. След появата на компютрите никой не може да държи и налага успешно своя старомоден стил на живот – иска или не иска, той ще трябва да се научи да използва компютърната клавиатура, а не машина за печатно писане.

Във Франция беше започнал дебат дали децата да се учат на ръкопис или направо да усвояват писането на клавиатура. Технологиите имат огромен потенциал. Но от нас като общност от хора с определени ценности зависи дали, как и в каква насока ще реализираме този потенциал. Тук е мястото на етиката.

следваща страница »
ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР