Здравейте, прекрасни Еви!

Ще ви разкажа накратко (или поне ще се опитам да е така) как направих вашия/наш майски брой 198 „перегрино“ - както се казва на испански.

Историята започва на 25 май на Терминал 2, летище София, откъдето аз и моят приятел предприехме нашето приключение. Докато чакахме самолета, си купих любимата ЕВА, за да си чета по време на полета, но така и сърце не ми даде да я оставя нито в самолета, нито някъде по Пътя. Ние кацнахме в Мадрид и взехме автобус за Леон през нощта. Нашето Камино започна от Леон и завърши в Сантяго де Компостела, където си получихме официалния документ за това, че сме перегрино и че сме извървели около 350 км пеша за 12 дни. :-)

Истината е, че раницата ми вече тежеше с около 3 кг над допустимото за моя ръст и тегло, а вие сами може да измерите и Евичката колко тежи :-) Малко предистория за моята „връзка“ с ЕВА. Аз си я купувам от 2004-2005 г. и мога смело да кажа, че имам (имах) почти всички броеве. С течение на времето ми се наложи няколко пъти смяна на дома и поради тази причина много от броевете ми ( за мое огромно съжаление) се разпиляха. Имам си ритуал как и кога да си я чета като си я купя и абсолютен закон е, че никой не може да ми я разглежда или чете преди мен!!! :-)

Та вървейки по моето Камино, ден след ден аз си я носех в раничката, а хората като ме виждаха вечер да си я вадя в албергетата, за да си я чета, ми се чудеха на акъла, защо не я оставя, за да не ми тежи. Все пак маршрутът на места не беше лек, а аз така и не намерих време за да поспортувам преди тръгване. Но една вечер разбрах защо не съм я оставила (освен заради очевидната ми любов към нея). В едно от албергетата се заговорихме с испанско момче, което говореше няколко езика, включително и този елфския от фентъзи книгите. Беше му интересен българския език. Написахме му азбуката, а той започна да ни пише имената на български и да ги чете. Тогава аз скочих и викнах, че имам подарък за него. Неееееее, не му подарих Евичката (още не ми се даваше ;-), просто откъснах няколко странички, по-точно статията за българското съкровище в Лувъра и му ги дадох. Той много се въодушеви и започна да чете. Беше един от онези моменти, в които се чувстваш щастлив, горд, доволен... неописуемо беше. :-)

И така през градове и села, поля, гори и планини, аз си вървях с Евичката в раницата, докато не пристигнахме в Сантяго де Компостела. Тя беше с мен на опашката за получаване на моята Компостела, така че и тя е вече перегрино! Когато седнахме на едно кафе в центъра, очите ме се засякоха с един възрастен мъж, с когото се запознахме и когато искаше да ни напише сайта, в който да прочетем неговата вдъхновяваща история, къде мислите, че го написа той? 

Сега е моментът да си призная, че когато се върнахме в Мадрид, за да отпътуваме обратно към София, отседнахме при една моя прекрасна приятелка, на която вече подарих Евичката. Така че тя остана при една българка в Мадрид да си я чете и да й напомня за България.

Изпращам ви една моя снимка с ЕВА от Сантяго и от кафето в Сантяго, ей така, за да си я имате.

Този мейл го пиша само за вас, дано да съм ви усмихнала и да съм успяла по този начин да се отблагодаря за моментите наслада, които сте ми давали, когато съм държала в ръцете си поредната ЕВА.

С много топли чувства,

Теменужка Матеева