Бизнесът победи модата. Дали?

Само за половин година три легендарни модни къщи останаха без творчески директори. За какво действително говори привидният хаос във „френския двор“

eva.bg 29 май 2016

Еди Слиман (творчески директор на Saint Laurent) и неговият полюс в Париж - Карл Лагерфелд

Само за половин година три легендарни модни къщи останаха без творчески директори. Американският дизайнер Алекзандър Уанг напусна Balenciaga след едва тригодишно сътрудничество. Същото време бе нужно на Раф Симънс в Dior, за да реши да се посвети на собствения си лейбъл. Албер Елбаз твореше за Lanvin цели 14 години и каза сбогом без ясна следваща цел. Но за какво действително говори привидният хаос във „френския двор“?

Бързо. Твърде бързо.

„Имате само един дизайнерски екип, шест колекции и никакво време, за да мислите върху тях. А аз не искам да създавам колекции, върху които не съм мислил... Всичко се случва твърде бързо“ – сподели белгийският дизайнер Раф Симънс месец след като доброволно и по „лични причини“ напусна поста си на творчески директор в Christian Dior (прецедент в историята на модната къща). Седмица по-късно творческият директор на Lanvin Албер Елбаз също подаде оставката си. На благотворителната вечер Night of Stars в Ню Йорк Албер Елбаз каза в краткото си слово: „Ние започнахме кариерите си като дизайнери, пълни с мечти, с интуиция, с чувство. Мислехме си: Какво искат жените? Какво им е нужно? Как мога да ги направя още по-красиви? А след това станахме „творчески директори“. Все още създавахме, но основно давахме напътствия. А сега сме принудени да се превърнем в имиджмейкъри, създаващи шум, контролиращи всичко на картинката да изглежда класно и луксозно. И накрая важно е количеството. И това важи не само за модата.“

Серията от оставки извади на показ нов фундаментален проблем в модната индустрия: експлоатирайки безмилостно таланта на дизайнерите си, големите модни къщи естествено нивелират индивидуалността им спрямо бизнес плановете си и все по-кратките срокове за изпълнение. Резултатът: поколението на Фрида Джанини, Симънс, Елбаз и Стефано Пилати (който преди месец напусна поста си в Zegna) отсече: „Животът е по-важен от работата.“  

Въпрос на стил, не на дизайн

Новата генерация дизайнери разчита на най-големия си коз: безстрашието на младостта. Изключително полезно качество, когато ти се налага да изключиш носталгията към дизайна и да превключиш в режим на бързооборотен стил. Последният неусетно раздели подиума на две: дизайнери и стилисти. Безспорните звезди сред последните са Еди Слиман (Saint Laurent) и Алесандро Микеле (Gucci), както и новоназначеният творчески директор на Balenciaga – грузинецът Демна Гвасалия, който с лекота комерсиализира модната къща Maison Margiela във времето на нейния разцвет и постигна завиден успех със собствения си бранд Vetements. Но оставяйки настрана персонажите, на светло излиза чистият стремеж за бързи печалби. За да задоволят ненаситното търсене на пазара, големите марки имат нужда от супергерои, способни да трансформират първоначалното снизхождение на публиката в грандиозен успех. Те са същински модни диджеи, с лекота миксиращи всеки каприз на клиентите си (винтидж, спорт, униформа, всяка нова или стара субкултура) във фотогеничен коктейл от „младежка свежест“. Рискът от монотонност в естетиката е замаскиран от ярки стилистични решения, а работата им никога не е била толкова далеч от занаятчийските шивашки традиции и така близко до масата.

Отговора къде остават фантастичните възможности от изследването и създаването на нови кройки, пропорции и форми – същинската работа на дизайнерите – вероятно все по-често ще наблюдаваме в малките и независими лейбъли, засега имунизирани към комерсиалния успех. А може би най-близо до истината е новата звезда на Louis Vuitton Никола Геские, който за две години умело създаде ироничен гардероб за стилисти и стрийтстайл икони, доказвайки, че освен въображение, дизайнът изисква и майсторство.

Нови в играта

Това, че непознати имена оглавяват престижни марки не е изненада. Подобни примери в миналото е имало неведнъж – още от назначаването на 21-годишния и никому известен Ив Сен Лоран за главен дизайнер на Christian Dior. Запознахме се с Том Форд и Фрида Джанини благодарение на Gucci, с Фийби Файло – заради печелившия залог на Chloe, a Никола Геские порасна с Balenciaga. Вратите на Givenchy се отвориха за Рикардо Тиши буквално след дебютната му колекция, а Оливие Рустейн бе най-младият дизайнер, оглавил голям моден бранд след Сен Лоран. Днес наблюдаваме поредния диалог в постановката „Кажи ми как се казваш?“, но не отговорът на този въпрос ни вълнува. Свежите попълнения в големите марки изумиха верните им фенове с почти нехайното си отношение към легендарното им наследство. За тях култът към ДНК кодовете на даден бранд са само добавена стойност към гледната им точка за реалността, далеч не и отправна цел. Не така стояха нещата с предшествениците им от последните 20 години, които с малки изключения неуморно биваха подтиквани да следват „духа“ на марката, вдъхновявайки се от „златните й архиви“. Е, днешната равносметка показва, че клишето „всичко с времето си“ е напълно вярно. Старият ДНК маркетингов трик е заменен с нови изисквания – бързината на социалните мрежи и въртележката от информация, захранващи новите и бъдещите клиенти на модните марки. Доказателство са феноменалният успех на Balmain, Saint Laurent и Gucci, изразен в процентно нарастващи приходи, благодарение на лесно разпознаваемия стил на творческите им директори. Така историята отстъпва място на силната персоналност с кратък, но славен живот. И отваря вратите на съвършено нова ера за модния бизнес.

ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР