Познавам много красиви, умни, влиятелни жени без семейство и деца. Питала съм се дали това е техен избор или стечение на обстоятелствата. Вярно, не са длъжни на никого да обясняват защо животът им протича по този начин, нито дали съжаляват или не за това. Все пак обаче реших да попитам очи в очи – има много какво, не е ли така? Избрах си дами, преминали 40, които по всички стандарти са секси, успели, независими. Като започнах да говоря с тях, някои взеха да се дърпат, не даваха и дума да става за възрастта им – а уж 40 били новите 30! – за живота им извън работата. Други отвърнаха, че такъв разговор би бил тъжен (кoлко да е тъжен и по-различен от този с жените, които с много компромиси и жертви, с много разочарования и драми са сбъднали обществените очаквания към тях – да имат семейство и дете?). Всъщност в сила ли са още същите очаквания на обществото към жените, каквито бяха по времето, когато аз, нехаеща за биологични часовници и прочее, бягах от идеята за брак и плащах ергенски данък? Не знам, ще попитам.

Миролюба Бенатова, Мира Баджева и Ани Александрова се съгласиха да поговорим за това какво е да си сама жена, преминала 40-те. Длъжна съм да кажа – единствено те от всички поканени не се побояха да се посмеят на определенията „стари моми“ и „мъжемелачки“, да споделят откровено своята осмислена философия на тема деца, семейство, работа като условие една жена да бъде пълноценна и щастлива. Сигурно защото самите те са щастливи жени. И умни, което се смята, че плаши мъжете.

Ани Александрова - изпълнителен директор на AVBA Group

"Не смятам да сбъдвам очаквания към мен"

Не съм се имала за красива и дори не ми е и хрумвало да се развивам в някакви артистични или каквито и да било публични професии. Когато заявих в ранна възраст на родителите си, и двамата занимаващи се със строителство и архитектура, че съм избрала правото за свое бъдеще, не останаха особено очаровани. Кандидатствах в строителния техникум само за да им докажа, че мога да вляза. Поисках да ми обещаят обаче, че ако успея, няма да уча там. После, като я докарахме до висше образование, за да не ги стресирам съвсем с моето право, кандидатствах и журналистика. Приеха ме и на двете места, записах право.

Като отличник в университета имах право да избера къде да изкарам стажа си. И понеже бях гледала много филми, озовах се на „Майор Векилски“ в Столичното следствие. Чиракувах в отдел „Тежки криминални престъпления“. Ставах рано, оправях се бързо. Исках да изглеждам спретната, умна, енергична, пиех кафе вкъщи и в ранни зори влизах на оперативка. Там все ми предлагаха кафе в пластмасова чаша, което отказвах. Една сутрин обаче не смогнах с кафето у дома и приех чашката. Глътнах и ми се изправи косата. В кафето имаше водка! Последваха бурни аплодисменти и викове „вече си една от нас“. Започнах да давам дежурства със следователи, слагаха ме по празници. И след едно тройно убийство разбрах, че това не е професия за жена. Тъкмо тогава се обади един познат с новината, че има лиценз за телевизия. Прецених, че нищо не губя, и скочих в неизвестното. В началото старите телевизионни кучета ме пращаха редовно с кофа за пегел и цвилеха зад гърба ми. Любинка Няголова 6 месеца обучаваше екипа на правоговор и тънкости в поведението пред камера. И до ден днешен имам проблем с шумящите звуци, но светне ли ми прожектор в очите и дадеш ли ми микрофон, автоматично започвам да артикулирам правилно. Именно чрез телевизията преборих огромната си притеснителност, и то съзнателно.