Както казва за себе си приятелка на моя приятелка - аз и на химна рева. Тоест не съм никакво предизвикателство за създателите на (мело)драматични филми. Но, честно казано, отдавна не се бях представяла така добре, както на „Чудо”, добре че го гледах от третия ред, та никой не ме чу.

Малкият Огъст (Джейкъб Трембли в ролята) е роден с черепно-лицева аномалия, причинена от рядко генетично уврежане, но животът му е дал невероятен шанс в лицето на неговото семейство. Майка му (Джулия Робъртс), баща му (Оуен Уилсън) и сестра му (Изабела Видович) не просто го обожават и подкрепят във всичко, но и се опитват да запазят света му „недеформиран” от прекалена загриженост, съжаление и самосъжаление. Затова, след като прекарва началните училищни години като частен ученик, в пети клас родителите му го записват в обикновено училище. На първия си учебен ден момчето, което е голям фен на „Междузвездни войни”, отива с нагласата, че му предстои нещо като преждевременен сблъсък на падауан (ученик на джедаите) с армия от сити. В крайна сметка, разбира се, се оказва, че Силата е с него.

„Чудо” – филмът за момчето, чийто любим празник не е Коледа, а Хелоуин, защото само тогава наистина се превръща в един от всички – е добре направен, затрогващ, поучителен, позитивен (и в буквалния, и в баналния смисъл на думата), старателно премислен от гледна точка на това никой, ама абсолютно никой да не бъде осъден като „лош” и може би едва накрая сладникаво-патетичните нотки вече ни идват в повече. Увреждането, от което страда Оги, е поставено най-вече в социален контекс – като лакмус за степента на толерантност в обществото, което особено когато става въпрос за деца, е склонно към по-първични и спонтанни реакции. Давам си сметка, че понятието „толерантност” вече е напълно обезсмислено от прекомерна употреба, но филмът някак те предизвиква да го използваш. Съвсем като по учебник са дадени и гледните точки на част от другите участници – сестрата на Оги, която винаги е на втори план, приятелката й, някои от „лошите” момчета в училище, за които разбираме, че са такива просто защото са възпитани по този начин, но сърцата им са добри. Така че накрая са раздадени „оправдателни присъди” на всички участници. Всички са невинни, всички са добри, всеки има право на втори шанс и т.н. Звучи декларативно и си е декларативно, но все пак да не забравяме, че това е Стивън Чбоски, а не Дейвид Линч с „Човека слон” например. Не че двата филма могат да бъдат сравнявани, но все пак и в „Чудо”, и в шедьовъра на Линч присъства темата за външната и вътрешна чудовищност.

В действителност, предполагам, никога няма да е толкова лесно на едно дете, родено по този начин, да се впише в „нормалния” свят. Историята зад написването на едноименната книга на Ар Джей Паласио (издадена и у нас от ИК „Бард”), по която е създаден филмът, доказва това. Авторката разказва, че е била с трите си деца, когато в магазина за сладолед, където стояли и те, влязло дете с подобно увреждане и най-малкото от собствените й деца погледнало детето и ужасено се разплакало, а тя побързала да го изведе навън. По думите й още същата вечер започнала да пише книгата. Впечатляваща за мен не е толкова идеята колко е важно да бъдеш мил (точният израз, мисля, беше „Ако трябва да избереш между това да си прав и да си мил, избери да бъдеш мил”), нито за това, че с деформираната външност се свиква, но с малформациите на душата е доста по-трудно. По-скоро ми хареса идеята, че тези деца и въобще тези хора са нещо като фантастични същества, гости от света на приказките, герои от филми. Те са... едно чудо насред баналната делничност на живота. Този поетичен пласт е най-прекрасното във филма и заради него, а не заради темата за толерантността, си заслужава да го гледате.

А заради темата за толерантността си заслужава да заведем децата си. Настина го мисля.

И за да не звучи прекалено патетично, ще завърша с безвкусната шега, че от време на време, когато дадат Оуен Уилсън с неговия странен, фантастичен нос в едър план, си казваш, че детето все пак прилича и на баща си, не е само малформацията. Бързам да се защитя - самият Оги доста често се шегува с начина, по който изглежда. Защо да не се пошегуваме малко и с Оуен Уилсън?