„Най-мрачният час”: Ода за Олдман

Рембрандовски (кино)портрет на сър Уинстън Чърчил. В главната роля - Гари Олдман. В поддържащите - чаша скоч, портвайн или шампанско и няколко добри пури. „Най-мрачният час” („Darkest Hour”) на реж. Джо Райт е в кината от днес.

Ирина Иванова 02 февруари 2018

Отдаваме чест на Гари Олдман за тази роля, козируваме му или както там се казва. После мълчим една минута, за да подчертаем това и едва тогава продължаваме нататък.

Когато гледаме Гари Олдман в ролята на Уинстън Чърчил, виждаме още в първата секунда, че в този случай далеч не става въпрос просто за „силата на грима”. Да, гримът е важен и е виртуозен, но не, определено не е само това. Не са и само онези актьорски находки – прегърбването, тромавостта или най-, най-брилянтната – особената смесица от „грухтене”, сумтене и заекване, с които Чърчил на Гари Олдман говори. Известно е, че истинският Уинстън също е имал говорни дефекти, но не е известно как точно Олдман успява да ги „придобие” само за една-единствена роля. Работата е там, че и това не изчерпва всичко. Гениалността на изпълнението е в неговата тоталност. Гледаш – очите на Гари, погледът на Гари, които познаваш от толкова филми, обаче не е Гари, а е Уинстън Чърчил. Този, който не коленичи пред Хитлер и с думите си вдъхновява цялата нация да застане на негова страна и да встъпи в Битката за Британия през 1940 г., когато голяма част от Европа е капитулирала пред нацистите. (Само да кажа, че и в „Дракула” на Копола пак не бяха неговите очи, а на графа, който никога не пие вино). Велико, емблематично превъплъщение! Висш пилотаж в актьорското изкуство! Гари Олдман. Който е – е! И ако тази „ода за Олдман” ви звучи патетично – значи просто още не сте гледали филма.

А филмът „Най-мрачният час” трябва да застане на първо място в списъка ви „Какво да направя този уикенд”. Защото може би една от „тайните” на дългосрочния могъщ ефект, който произвежда „солото” на Олдман, е в не по-малко изключителната работа на режисьора Джо Райт („Гордост и предразсъдъци”, „Изкупление”, „Ана Каренина”), оператора Брюно Делбонел („Невероятната съдба на Амели Пулен”, общо 5 пъти номиниран за „Оскар”, включително и сега, за „Най-мрачният час”) и сценариста Антъни Маккартън (който мъдро е съхранил в сценария си брилянтното чувство за хумор на Чърчил) . И тримата – виртуозни и в майсторството, и в скромността си, изключително рядко срещана комбинация. Тримата изграждат подиума, върху който стъпва Олдман, за да покорява с изпълнението си, но най-близо до него е именно Делбонел. Химията между актьор и оператор в този случай със сигурност е един от ключовите моменти във филма. Както и решението, което „щабът” е взел, а именно – за тотален отказ от какъвто и да намек за „документалност” във визията. От гледна точка на операторската работа „Най-мрачният час” е рембрандовски (като светлина, колорит, композиция и въобще) портрет на един голям политик. И всичко останало е подчинено на тази идея. Творчески подчинено обаче, не слугински.

Кристин Скот Томас и Лили Джеймс, съответно като съпругата на Чърчил Клементин и секретарката му Елизабет, са в нещо като главните епизодични роли (понеже всички тук са епизодици в сравнение с Олдман) и са толкова овладяни и на мястото си, че не правят дори един излишен жест. Единствено изтръгнатите от уж неодушевения свят на предметите вездесъщи чаши със скоч, с портвайн, с шампанско и прочие и дебелите два пръста пури правят компания на Гари на върха. Те са в поддържащите роли всъщност.

С „Най-мрачният час” сър Уинстън Чърчил дори от отвъдното ще вдъхнови Великобритания. След като и аз си помислих, че във всеки от нас дреме по един британец...

 

 

ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР