Спокойно, „Лили Рибката” не хапе!

11 февруари 2018

Сама по себе си темата на един филм не може да е проблем. Проблем може да е интерпретацията на тази тема. Като повечето от вас, и аз изслушах цялата олелия около Истанбулската конвенция, преводите, джендърите, толерантността, липсата на такава, колко сме тъпи и ограничени, колко някои не са... Нищо не разбрах. И знаете ли защо? Защото най-искрено ме домързя сама да си я прочета тази конвенция. Понеже съм наясно, че е въпрос на юридически познания и тълкуване, на превод и прочие. Пък и понеже си ме домързя, признавам си.

Искам да напиша нещо за филма „Лили Рибката”, понеже виждам, че много мои познати и (фейсбук) приятели атакуват филма, заради сюжета му или обратното -защитават го от нападките. Всичко в този фейсбук се превръща много бързо в някакво лично дело, веднага се задействат някакви социални кръгове, веднага се разделяме на „за” и „против”... Този „филм” го гледам ежедневно и все по-малко смисъл виждам в него, но засега все още не мога да сляза от фейсбук въртележката.

Гледах „Лили Рибката” преди доста време на закрита прожекция, предназначена за журналисти. Вече бях станала горд собственик на детска книжка, написана и илюстрирана от Ясен Григоров, режисьора на филма (в съавторство с децата му). Ясен Григоров е фантастичен, изключително самобитен художник, чийто стил не може да се сбърка. Той има душа на художник, очи на художник, ръце, сърце на художник. И смятам че, макар да звучи парадоксално, именно това е един от проблемите на дебютния му пълнометражен игрален филм „Лили Рибката”.

 Няма да разказвам филма, а ще се спра само на толкова спорния мотив в него – момичето, което когато някой го погледне в очите, се превръща в момче и обратното. Този мотив именно даде повод на някои коментиращи да определят „Лили Рибката” като „първия български детски джендър филм” или нещо подобно. Разбира се, той има щастието или нещастието да се появи в точното време на точното място и да яхне вълната на най-горещата и най-коментираната тема. Дали е случайно това не се наемам да гадая и не ме интересува.

Принципно за себе си никога не съм поставяла под въпрос виждането, че във всяка жена има нещо мъжко, във всеки мъж – нещо женско. И като психика, и като хормони, и въобще. Неслучайно символът „тай дзи” е такъв - малко ин в ян, малко ян – в ин и заедно образуват съвършен кръг. Не е просто преливащи се едно в друго черно и бяло. Убедена съм, че при определени условия и в различни периоди от живота на човека, бялото „зрънце” в „ин” и черното в „ян” могат да покълнат, да се развият и да „превземат” останалата част. Не мисля, че НАИСТИНА се случва толкова често, колкото ни карат да вярваме. Според мен повечето подобни случаи или случаи, които се демонстрират като такива, са социално, а не психологически обусловени. При всички положения обаче не припадам от ужас при мисълта за двете начала в един и същ човек. Но да регламентираш подобни дълбоки процеси чрез законодателната система... Не знам, мисля че не сме готови за това.

Гледали ли сте „Високи токчета” на Педро Алмодовар? За мен това е най-великият филм за трансформациите и преливанията между мъжкото и женското начало. В повечето филми на Алмодовар този мотив присъства и е буквално омагьосващ. Ако можех бих разпитала много подробно този голям режисьор какво мисли за Истанбулската конвенция, за т.нар. джендър проблематика и т.н. Кой друг, ако не Алмодовар, може да говори по тази тема! Това е темата на живота му. Та във „Високи токчета” един мъж се облича като жена и иска да е жена, но всъщност е и мъж. Истински мъж, с мъжка сексуалност. Сцените на неговата неусетна трансформация, когато виждаш как едното начало взима връх над другото, а после се случва обратното, са гениални.

Алмодовар, който е пеел на високи токчета и с тесни поли в нощни клубове в бохемските времена на испанската Мовида, може да бъде опасен. Понеже отива до края, заразителен е, посяга към най-дълбокото. И все пак не познавам някой, който да се е усъмнил в дадения му от Бога пол, понеже е гледал филмите на Алмодовар. Това е абсурдно! В този ред на мисли е доста първосигнално и нелепо да се смята, че „Лили Рибката” ще повлияе на децата. Не се притеснявайте, филмът не хапе. Няма да преобърне чувствителността на децата ви, можете да сте сигурни.

„Лили рибката” е филм със страхотен стайлинг, музика, сценография, костюми, локации, много добра операторска работа, висока изобразителна култура, рафиниран вкус и с... лошо разказана история. Плакатно разказана. Декларативно, неприказно разказана. Директно от екрана в прав текст ни се обяснява как трябва да приемаме различните и прочие. Но това не е приказка, това е... политика. Приказката е преди всичко история, разказ. Природата й е такава – да бъде разказвана и слушана. Така е възникнала - като устно предание. Приказката е разказ и никаква визия не може да компенсира липсата на добър разказ.

Спокойно водете децата си на „Лили Рибката”. Може да сте абсолютно уверени, че когато филмът погледне децата в очите, той няма да предизвика вихрушка около тях и вследствие на нея – нечувани, невиждани и много опасни джендър трансформации. Дали ще им хареса обаче?

 

ВИЖ КОМЕНТАРИ
ТВОЯТ КОМЕНТАР