Неделя. Още е там горе. Очевидно почива. Но това е само уловка: неделя не е ден за почивка; за това е определена съботата. Както ми изглежда, това е същество, което се интересува от почивка повече, отколкото от всичко друго. Би ми омръзнало да почивам толкова много. Омръзва ми само да седя и да наблюдавам дървото. Наистина се чудя за какво ли може да служи това същество; никога не го виждам да прави каквото и да било.

Снощи върнаха Луната и аз бях така щастлива! Смятам, че постъпиха много честно. Тя отново се търкулна и падна, но аз не се разтревожих; няма защо да се тревожиш, когато имаш такива съседи, те ще я върнат пак. Жалко че не мога да направя нещо в знак на благодарност. Бих желала да им изпратя няколко звезди, тъй като ние имаме повече, отколкото са ни необходими. Искам да кажа „аз“, не „ние“, понеже виждам, че онова влечуго не се интересува от такива неща.

То има долни вкусове и не е любезно. Когато отидох там снощи по здрач, то се беше промъкнало долу и се мъчеше да улови малките шарени рибки, които си играят във вирчето, и аз трябваше да го замерям с буци пръст, за да го принудя отново да се качи на дървото и да ги остави на мира. Чудно дали това е целта на съществуването му. Няма ли сърце? Не изпитва ли състрадание към тези дребни създания? Възможно ли е да е било предопределено и сътворено за такова жестоко занимание? Видът му е именно такъв. Една от буците го удари зад ухото и то проговори нещо. Изпитвам трепет, тъй като за първи път чувам нечий говор, освен собствения си. Не разбрах думите, но ми прозвучаха изразително.

Когато разбрах, че то може да говори, почувствах, че интересът ми към него отново се събуди, тъй като много обичам да говоря. Аз говоря и говоря цял ден, а също и в съня си, и съм много интересна, но ако имах друг, на когото да говоря, щях да съм двойно по-интересна, никога не бих спряла, ако се иска това от мене.

Ако това влечуго е мъж, значи не е „то“, така ли? Ако го наричам „то“, няма да бъде граматически правилно, нали? Мисля, че би трябвало да бъде „той“. Така ми се струва. В такъв случай граматическият разбор ще се направи по следния начин: именителен падеж – „той“; дателен – „нему“; притежателен – „негов“. И тъй, считам го за мъж, ще го наричам „той“, докато се окаже, че е нещо друго. Това ще е по-удобно от всички други несигурности.

Откъс от „Дневникът на Ева“ на Марк Твен