На другия ден отивам да си намеря работа срещу храна или обратното. Ходя само пеш, ама аз така си ходя по принцип. Отивам в най-близкото „представителство“ на известна верига пицарии. Приближавам се към един от сервитьорите и му обяснявам, че съм фриган и че не употребявам пари, но искам да си заслужа обяда. Мога да мия чинии, да чистя, каквото кажете. „А други неща можеш ли?“ – пита той цинично или поне на мен така ми се струва. Ей сега ще си тръгна. Но не. „Мога и други неща – казвам му аз. – Например да помагам в кухнята.“ Той много се респектира, че не си тръгнах след подмятането за „другите неща“, и дори отиде да каже на управителката за мен. Ето я и нея. Повтарям й широко усмихната, че съм фриган и прочие. „Нямаме нужда, благодаря“ – отговаря ми тя, без да се задълбочава много, и аха да си тръгне, но любопитството й надделява. „Какво казахте, че сте?“ – „Фриган – повтарям аз. – Не употребявам пари.“ „Еййй – вика управителката и ме гледа подозрително все едно не съм фриган, а съм от данъчните. – Ей сега ще звънна на шефа.“

Звъни тя на шефа си, а междувременно колегата й разпространява сред всички останали каква съм аз и за какво се боря и настава едно оживление неописуемо. Как така без пари? Аз сериозно ли? Да не е скрита камера? Не знам как може тихо и мирно да практикуваш фриганство в България, най-вероятно всички ще реагират така. И в този момент се сещам – трябва да отида на някое доста по-куул място, където ще ме разберат. Например в МОТТО на „Аксаков“. Обаче изведнъж управителката на пицарията се появява отново, настанява ме на една маса и казва, че ще ме черпят една пица маргарита, няма какво да им помагам. Голяма работа! Една пица! Ама вярно ли не употребявам пари? И аз се почувствах много тъпо. Като в онзи разказ на Томазо Кампанели, дето един тръгнал да обикаля света пеш и още след първите два километра някакъв човек го заговорил и го попитал къде отива и той му казал, че е околосветски пътешественик. И онзи полудял. Започнал да го разпитва много ли е тежко, през какви опасности е минал, колко килограма е отслабнал. Човече, остави ме на мира! Аз тръгнах на околосветското пътешествие преди един час! – казал му пътешественикът и си продължил. Та и аз така. Наложи се да измисля доста фригански приключения, хората много се забавляваха и никой не повярва на нищо. Обаче факт. Обядвах си безплатно. Останах все пак да изчакам шефа, тъй като исках да видя дали ще се навие за постоянен ангажимент – всеки ден да ям при тях на обяд и срещу това да им помагам нещо. А шефът – вярвате или не – се оказа един мой бивш съученик, само че от „г“ паралелка. Познахме се, той падна от смях, като му казах какъв ми е проблемът. „Нямаш грижи бе! – вика ми. – Идвай. И да помагаш, и да не помагаш – пицата ще те чака. Ще го направим експеримента!“

И така. Настана време да обиколя секънд хендовете – най-упадъчните, – за да си намеря свестни дрехи за по 50 стотинки килограма. Намерих. Много готини дънки (готини да ровиш в боклука с тях, да не се заблуждаваме), карирана риза и едно яке... такова едно, не мога да го опиша. Тежаха към три килограма и съответно трябваше да се бръкна с лев и петдесет. Много радостна започнах да си търся монетките, когато се сетих. Аз не употребявам пари! Не употребявам дори лев и петдесет. Разказах на продавачката за моя начин на живот. Предложих да изхвърля боклука, да й донеса кафе, да измия пода с парцала, каквото и да е срещу тези дрехи. Тя много се зачуди, а аз си помислих: с жени да се разбереш е невъзможно! И тя започна да ме препраща към управители и прочие. Била само продавачка. Виждам, жено, че си само продавачка, но прояви малко въображение – казвам й аз. „Ама аз от джоба ли да си ги извадя тези лев и петдесет?“ – викна тя. Значи нямам дрехи. Излязох доста ядосана. Шопингът се провали. Какво трябваше да правя сега? А, да – да ходя да чакам до кофите на големите супермаркети. Между другото се оказа, че и фриганството си е работа, и там трябва да гониш часове и в общи линии пак си доста ангажиран и нямаш време да мислиш за изкуство и творчество.

По пътя ми се допива кафе и се сещам за манията „висящи кафета“. Ето нещо за мен. Обикалям всички кафета около и вътре в мола на „Стамболийски“ и никъде няма висящи кафета. Никъде. Както се появиха, като започнаха да пишат за тях, така и изчезнаха, като спряха. „Всичко е реклама, реклама, реклама“ – казах си и още по-настървена срещу този режим, родил лъжливо изчадие като рекламата, се отправих към известен хипермаркет.

Застанах в близост до задния вход и зачаках да започне прословутото изхвърляне на тонове храни с изтекъл срок на годност, които обаче са си подходящи за консумация. Вече към пет часа не бях пушила и умирах за една цигара. Около мен обикалят две улични кучета и моят кошмар – стадо хищни гълъби, тлъсти, с кръвясали очи и с големи човки. Ето сега – гълъби, кучета, фригани, всички чакаме за храна и каквото там изхвърлят. Всички сме в кюпа, наречен планета Земя. Едно момче и по-възрастна жена, облечени в служебни работни дрехи с логото на хипермаркета, излизат да пушат пред задната врата. Тръгвам към тях с широка добронамерена усмивка.

Моля ги за цигара. Момчето ми подава. За късмет се оказва, че нямат огънче, а аз имам. Аз, която никога нямам огънче, сега съм се запасила с кибрити, за да се справям с тежките моменти. Пушим си. Какъв кеф и колко нелепо се чувствам, че в 16 ч. следобед аз си пуша и си говоря с двама непознати и нямам абсолютно за къде да бързам. Какъв кеф! Това са Маргото и Васко. Тя е пенсионирана учителка, той уж учи в МЕИ. Разказвам им за фриганството ми, те въобще не включват, докато не ги питам кога изхвърлят застоялата стока. „Ааа, ти за това ли!“ – казва Маргото и почва да ме разпитват кога и защо са ме съкратили от работа. Обяснявам им по-подробно за капитализма, свръхпроизводството и плазмените телевизори в нюйоркските контейнери. Васко казва, че той го знае Ню Йорк (забелязвам, че хората масово са ходили в Ню Йорк, само аз не съм), бачкал там нелегално няколко месеца и се сеща за „тоя тип клошари“, за които му говоря. „Едни с бели тениски и раници... знам ги... ама там верно има смисъл да се ровиш. Те, американците, сменят печки и хладилници всяка година. Ние тук кви консуматори сме?! Караме им техните стари коли, носиме им техните старите дрехи... Фригани сме си ‘сичките отсекъде, не си само ти, да знаеш“ – казва ми Васко и се смее. „Искаш ли кафе?“ Искам. И пихме кафе, съвсем не висящо, а нормално, от машината за служители. Казаха ми, че след два дни ще събират застоялата стока, да дойда тогава. А после Маргото, тъй като й дожаля, че са ме съкратили (така и не успях да я убедя, че не са), ми донесе един гъши пастет (!!!), който със сигурност щели да изхвърлят, защото бил на ръба.
Взех си гъшия пастет и честно казано, тръгнах си към дома. Стига ми фриганство за днес.

Ако чакате поука, ще ви разочаровам. Защото през цялото време, докато се забавлявах с този експеримент (в крайна сметка това бе вид забавление), си мислех какво би станало, ако фриганството победи? Преди години четох, че някакви технолози създали дамски чорапогащи от такава материя, която никога не се къса, и че после корпорациите или там някаква друга тъмна власт ги спрели от производство. Ами в крайна сметка населението на планетата Земя се увеличава непрекъснато, защото се увеличава продължителността на човешкия живот. Как да се издържат всички тези хора, ако не от производство на разни неща? И ако тези неща са суперкачествени и си ги използваш 50 години например и не ламтиш за нови, кой ще купува нещата, които тези хора произвеждат, за да се издържат? Толкова хора си изкарват прехраната, произвеждайки стоки или услуги и така нататък. Ако намалее потреблението, ще намалее и производството. Предприятията ще фалират, хората ще останат без работа. И какво можем да направим? Да се връщаме бавно към родово-общинния строй? За какво минахме през всичко това?

Та като си тръгвам към вкъщи, вече е 19,30 ч. Вървя по „Ботев“, по протежение на който са се наредили като шпалир проститутка–дилър–чейнчаджия–луд–транссексуален (единият такъв беше като герой на Алмодовар, честна дума!) и така нататък. Признавам, чакам да стане 20 ч., за да съм изкарала 24 часа, без да похарча нито стотинка (напълно излишен педантизъм) и да отида да си изтегля пари и да си купя едни цигари. И си казвам три неща. Не е хубаво да си алчен – първо. И фригани, и консуматори, всички сме в кюпа на планетата и сме свързани неразривно – второ. В крайна сметка е важно да
осъзнаеш, че дори ако ножът опре до кокала, ти си оставаш свободен човек и това е по-важно от всичко – трето.

Това разбрах за 24 часа фриганство.