Не е ли наистина много трудно да издържи човек това лечение?

Химиотерапията е нещо, през което трябва да минеш. Аз когато напусках болницата, приключвайки с активното лечение, плаках. Защото осъзнавах, че това ще ми липсва. За мен лечението не беше само панически ужас от това какво ще изпитвам, колко ще ми е зле, как няма да мога да ям нещо си. Аз страдах, защото за мен то се беше превърнало в нещо, което ми даваше сили да продължа напред. В момента, когато седнех на стола и ми включеха системата, аз вярвах, че вървя към оздравяването. Че правя нещо, не си проспивам заболяването, а действам. Много жени в България имат проблем с това, че не им се обръща внимание, че висят по коридорите и под някаква форма здравеопазването не е на нужното ниво – и те изграждат страх, чувство на нетърпимост към болниците, системата, лекарите, цялото лечение. Но има и такива, които са по-силни от системата и в крайна сметка тя не може да ги сломи. Те се смеят, обличат си хубави дрехи, четат по време на химиотерапия. Създават усещане, че това е само един етап, стъпка към оздравяването им.

С участието си в Dancing Stars ти окуражи страхотно много хора, че ракът не само е лечим, но и след това може да се живее пълноценно и на високи обороти. С кого се консултира преди да започнеш?

С никого. Имам един принцип в живота: ако не искаш да получиш отговор, който не ти изнася, не задавай въпроси. Направих каквото си искам. Даже като ходих в Израел през май при моя химиотерапевт, когато му казах, той отначало попита дали съм била гост или жури. И като разбра, че съм участвала, викна: каквооооо? Хвърлих се в боя като опълченците на Шипка. В началото отказах. Но после...

Имаше ли момент, в който да си съжалила?

Не. Но в един момент си дадох сметка, че ако отпадна, няма да съжалявам толкова много. Макар че аз съм много състезателен тип и ако беше някой не толкова силен и олимпийски сезон на Dancing Stars, трябва да ти призная, че познавайки себе си и характера си, нямаше да се дам толкова лесно и без бой. Щях да искам да продължа и още. Има го съревнователния момент – да покажеш, да постигнеш и това. Аз не можех да направя шпагат. Партньорът ми ми казва – добре, ще измислим нещо друго. Но аз – не. Колко време ми даваш, имам ли два дни? За два дни ще се науча. Той вика – това не можеш да го направиш. Кой, аз ли? Боли! Даже на репетиции се страхуваше да ме пусне до долу. И аз му виках: пускай! А на танца за елиминации, един красив английски валс, трябваше да го прегърна през врата и той отначало да ме държи, а после аз сама да се държа, а той да не спира да ме върти. Много трудно ми беше, как ме боляха ръцете, аз все пак и операции имам. Излизаме, той започва да ме върти и усещам, че няма достатъчно адреналин и пауър. И крещя в ухото му: въртиииии! После ми вика, че съм полудяла. В неговата глава се развива мисълта, че не съм се хванала добре, и ми спестява качественото въртене. Аз обаче, готова на всичко, крещя: въртииии! А след като отпаднахме, преди лисичия танц, се сблъскахме с Дарин и си засрещнах пръста, та още не мога да го движа.

Абе ти и врата си по едно време не можеше да движиш...

Да, паднах си на главата и ми правиха скенер на шийни прешлени. Не можех да спя от болка и да се въртя не можех. Сега имам от време на време схващания. Но едва след като ме изгониха, започнах да се разпадам. Адреналинът те държи, целият си мобилизиран да издържиш канското напрежение. Когато то намалее, тялото се отпуска и прави грешки.

Не ти ли се танцува още, за удоволствие...?

Притеснявам се, че след като е само за кеф, няма да е същото. Аз обичам напрежението, стреса, стига той да не е пагубен. Освен това идеята да танцуваш с цел много ми хареса. Знам, че имам дедлайн, и това е. Носи ми някакво различно усещане състезанието.

Пак развя байрака ти, окуражи жените!

Това беше моята цел. Да покажа, че животът продължава и след диагнозата рак. Искам лекарите да говорят за това и през нашия сайт, на фондацията. Ако ти се пие една ракийка, пий. Излагай се на слънце, разбира се, с мярка, със слънцезащитен крем и само за два часа примерно. В крайна сметка, щом си жив, трябва да се радваш на живота. Не може да говорим само за това как няма да ям месо, няма да ходя на плаж, няма да пия червено вино, няма да танцувам, няма да лягам късно. Какъв е тогава смисълът от това, че си жив?
„Кажи да“ е мотото, под което искам да работя. Искам хората да вярват и да са позитивни. Не казвам, че трябва да си обичаш рака. Да го каниш на масата и да го правиш свой приятел. Напротив, аз го ненавиждам, мразя го, той е мой враг. Но трябва да си положително настроен към живота, лечението, към надеждата и вярата. Да, проблем има, но има и решение.