А това ли беше най-щастливият ви момент в телевизията?

Да, взимането на националния лиценз, за който толкова много се борихме, и аз също. Щастлива съм също, като виждам хора с нови идеи, ентусиазирани като мен преди години, които правят нещо с рогата напред. Най-много се радвам на разследванията, това е истината. Защото там се иска много смелост. Не искам да си спомням моментите, които съм преживяла с Васил Иванов, когато избухна бомбата. Как видях майка му и сестра му в три часа през нощта. Много тежко беше.

(Силва Зурлева е известна и с това, че никога не отказва помощ за личен проблем. Самата тя не помни колко деца на млади колеги е записала в детски градини, колко лични заеми е раздала, колко телефони е въртяла, за да реши глупави битови проблеми на телевизионери. Случаят с Васил Иванов не е единствен. Много хора се питат дали тази влиятелна жена, която раздава чекове за стотици хиляди от името на телевизията, дава лични средства за благотворителност. Отговорът е: да, от години. Но тя твърдо не желае да говори за това.)

Как оцелява един емоционален човек като лидер и високопоставен мениджър в телевизията?

Не знам. Никога не съм имала високо самочувствие, но нещо ме държи здраво стъпила на земята. С времето човек открива принципите и в този хаос. Най-важното е да се съхраниш. Мои приятели казват: всеки друг на твое място след 15 години на този пост в Нова телевизия щеше да е милионер. Може би. Най-скъпо в телевизията е влиянието. И въпросът е доколко искаш да го направиш. Защото едното е краткосрочно, другото е дългосрочно. Можеш за много кратък период да вземеш големи пари и да си отидеш, можеш и да не искаш да ги вземеш и да продължиш. От друга страна, в телевизията най-лесно можеш да потънеш, много лесно можеш да се самоубиеш. Много са изкушенията. И лесно могат да те купят, стига да се поддадеш…

Минало

На пресконференцията за началото на VIP Brother споменахте, че сте завършили университета със златен медал и той ви е бил връчен от Тодор Живков. Истина ли е?

Да, и се гордея. С проф. Илия Димитров, лека му пръст – бащата на дългогодишния ректор на Софийския университет, бяхме заедно в Бояна, където бяха поканени отличниците на всички вузове в страната. За мен този медал е награда за положени огромни усилия.

Едно от верните неща за времето преди 10 ноември е, че трябваше да се учи. Спомням си как изкарвах сесиите с мокра кърпа на главата. Буквално пушеше. Тогава сложих диоптри. Конспектите бяха огромни, чела съм до три през нощта. Отивах на изпит в 5,30 ч. Милиционерът на Орлов мост ме питаше: „Защо си дошла толкова рано?“ А аз исках да съм първа, като отворят вратата на тунела в Университета. Главата ми щеше да гръмне, ако не се явях първа на изпит.

Може би сте имали взискателни родители?

Не. Бяха обикновени хора. Родителите ми по едно време даже не знаеха какво точно уча. Радваха се, че нося шестици. По-късно си дадох сметка, че димитровската стипендия за успех на 18-19 години е била колкото заплатата на майка ми като служител – 120 лв. Имаше такъв модел на стимулиране на знанията. Съжалявам само, че зубрих политикономия и история на КПСС, а можех да науча още един език. Няма да забравя каква драма изживях, че не можах да цитирам точно Ленин и получих тройка. След това положих такива усилия да ме изпитат пак. Втория път изкарах шест. Бях абсолютна отличничка! Много исках да успея и нямах други възможности освен да имам много добро образование. Исках да правя научна кариера.

А защо решихте да учите гръцки?

Необяснимо е. Съдба. Втората специалност беше задължителна. Гръцкият беше модерен, но и труден. Но беше спокойно време. Прибирала съм се в три през нощта от студентски купони, пеша, без притеснение. Помня как миеха улиците с огромни маркучи. И как събирахме пари и правехме купони на лютеница и водка. И си говорехме по цели нощи за книги. Слушахме Висоцки. Сега дъщеря ми не знае кой е той.

Разлика в поколенията?

Съвършено различни поколения сме с нея, съвършено различно е времето. У нас непрекъснато имаше гости, пееха песни, свиреше се на акордеони, на китари. Майка ми и баща ми правеха пикници събота и неделя. А ние сега, като се виждаме с приятели, винаги ходим на ресторант. На никого не му се готви.

А в какво ви повтаря дъщеря ви Мила?

Тя учи в Залцбург една година, стана  бакалавър в любимия ми град Париж, после – магистратура в Лозана. Но тук й беше сърцето. Искаше да се върне. Бойно момиче е. Ако се разплаче, ще го направи така, че да не я видят. Докато мен не ме интересува дали ще ме видят, или не… Трудно приема съвети. Много е концентрирана и целенасочена. Работи по специалността си маркетинг и публични комуникации. Само че не иска да сe знае, че съм й майка. Сакън, да не се чува!

Иска да я оценят заради самата нея. Това е хубаво.

Много е честолюбива. И нищо не приема на вяра. Аз съм много по-доверчива и наивна. Тя е и с по-голямо самочувствие. Но мисля, че е състрадателна като мен, макар да не го показва. Скоро ходи със свои колеги от Vivacom да чисти след наводнението в Мизия. Без да го афишира. И аз мисля, че когато правиш нещо за някого, трябва да е защото имаш потребност, а не за да се разбере. Даже самата Мила, която ми е дъщеря, не подозира какво правя аз.

А можете ли да си се представите като човек, който нищо не прави?

Не. Ще умра, работейки. Но искам да работя нещо, което ми доставя радост.