Йордан Караджов
Г-н Караджов, от много години сте на сцена, смятате ли се за галеник на съдбата?

Защо не. Рано започнах кариерата си (не я обичам тази дума), на 17 съм взел китарата в ръце, от 1969-а са 46 години, много са. Откакто се помня, си изкарвам парите сам. През 1978 г. направихме „Сигнал“. И, благословени от Господа, тръгнахме с висок старт. Оттогава – 7000 участия, и то само с групата. Синът ми казва, че съм щастливец, защото работя това, от което изпитвам най-голямо удоволствие.

На 17 години... какво е усещането да вземеш съдбата си в свои ръце?

За мен основната страст беше рисуването. Завърших техникум по художествени занаяти. Обожавам графиката, с черно, бяло и сиво да направиш нещо, е страхотно. Преди рисуването исках да стана футболист, но имах проблеми със сърцето и лекарите казаха – никакво тичане. Друга моя страст е географията. Няколко дни преди изпита за кандидатстване, не знам защо, взех китарата и заминах на морето, беше 1970 г. Там срещнах съпругата си, и любовта и музиката надделяха.

Сега рисувате ли?

Не съм хващал молив, откакто хванах китарата. Сигурно ще прорисувам, но все още се чувствам активен музикант.

В дома си имате отделна стая с 40 китари.

Тази стая е специална – сбъдната детска мечта. Като дете по стрелбищата си купувах картички на „Бийтълс“ и „Ролинг Стоунс“ и мечтаех да бъда като тях, да имам китара... Всичките ми китари са настроени, готови да свирят, използвам ги според важността на изявата.

Коя е първата ви китара?

Бях малък, ритах футбол един ден, виждам баба, тя имаше един шлифер и беше сложила нещо голямо под него. Питам я какво е, тя ми отговаря – като се прибереш, ще видиш. Китара беше, имахме една кушетка и я беше подпряла на нея, като се прибрах. Дотогава музиката минаваше покрай ушите ми, въпреки че майка ми и баща ми пееха много хубаво. Учех сам, не съм ходил на уроци.

Имате близо 40 години брак, как съхранихте отношенията си?

С моята съпруга не сме се карали, наистина, нямаме поводи. Не е имало нужда от големи компромиси. Иначе съм написал две песни за Мариана, но не за помирение.

Имате ли време за внуците?

Човешкият речник е беден за това, какво изпитват един дядо и една баба. Усещането за подобна любов... когато взимам от детската градина Ния, дъщерята на сина ми, и тя ми каже: „Дядо, обичам те“, е много специално. Казват, че внуците се обичат повече, не е така, но е по-различно. Написах песен за Ния, която стана хит. Сега жена ми ме натиска да напиша и за Алиса, че Лора щяла да се разсърди, но това не е така лесно. Ще му дойде времето.

Завели сте децата си да си направят татуировки. Вие имате ли?

Нямам. Заведох ги преди години, бяхме на морето и Даниел поиска да си направи, Лора и тя. Той си направи венец и меч на ръката, сега има и други, а Лора – делфинче на крака. Това предизвика много приказки в училището както от учителите, така и от децата. Преди няколко месеца Лора пострада и претърпя сложна операция на крака. Шегувахме се, че замалко да отиде главата на делфинчето – операцията стигна до там.

Лора иска ли професионална помощ от вас?

Категорично не. Тя успя да излезе от сянката ми. Беше й трудно, отне й 10 години. Собствен стил, усещане за публиката. За голяма наша радост с майка й, хлапетата отдолу на сцената полудяват, като я видят. Сама го е постигнала.