Танзания - сафари, колекция уиски и масаите

Ние не обичаме да ходим на лов и да убиваме животни. Така че направихме обикновено сафари. Качихме се на едни джипове с група весели розови чужденци. И изведнъж – хоп – се появи слон. Таванът на джипа се вдигна, всички станаха и почнаха да щракат като малоумни. Като пред Айфеловата кула, то няма кой знае каква разлика. После видяхме лъв, лъвици, лъвчета и убита от тях антилопа. Убили са я женските. Мъжкият се назлъндисваше. Нормално. То и в семейството е така – жената сготви обяда и ти само викаш „Дóнеси ракия, ма!“ и отиваш в кухнята. Какво друго да кажеш? И по същия начин и тук лъвът изчака, изчака… След това се нахрани с антилопата стабилно и тогава чак остави жената и децата да ядат. И това го наблюдавахме и снимахме. Видяхме почти всички видове животни с изключение на леопарди, защото те висят по дърветата и трудно се забелязват. Късмет е да можеш да ги видиш.

На повечето места отсядахме в лоджии – хотели в джунглата, много строго охранявани, защото са в досег с живата природа. Преди да се настаниш, ти правят брифинг – да не излизаш на балкона, да не се подаваш оттам или през прозореца. А вечер по верандата обикалят въоръжени хора с автомати, за да гледат и светят в джунглата да не би да се доближат животни, които могат да ни нападнат.

Там видяхме най-високия връх – Килиманджаро, 5895 м. Спахме в хотела на базовия лагер, от който хората тръгват да го изкачват. Собственикът на бара в хотела, изглежда, беше колекционер. Имаше над 200 вида уиски. Ние се потресохме. Искахме да му изпием бара мигновено, но трябваше там да си останем. Към 21 ч. те предупреждават, че гасят тока, защото са на генератори. Ако обичаш, да си лягаш.  

Бяха много интересни и масаите. Те са високи, мускулести, много красиви, облечени с одеяла – сини, ако не са убили лъв, червени – ако са. Напоследък давали червено одеяло и само за пипане на опашка на лъв, защото нали са на изчезване и е лошо да се убиват. А лъвове там има. Селището е заобиколено с ограда от тръни, за да не прескачат.

Масаите в цивилизационно отношение са преди траките, макар да поназнайват английски. Тук-таме има мобилен телефон. Не стана ясно къде е вождът, но мина един човек и се представи за сина му, после мина друг, пак му бил син. Накрая питах – кой е в крайна сметка синът на вожда? А – казаха – той има 30 жени и 50 синове.

Питахме масаите кога се къпят и се оказа, че правят това само ако завали дъжд или влязат в някоя река. Живеят в колиби от кал. Децата им всяка сутрин изминават по 3-4 км и учат в някаква барака. Ако имат нужда от медицинска помощ, ходят до града на 20 км да си купят лекарства. Живеят първобитно. Единственият им доход е от такива кретени като нас – туристи. Щом влязохме в селището, веднага извадиха едни изключителни боклучаци – стъкълца, сувенирчета, които весело ни предлагаха. Викам – нека да съпортваме местната икономика. Навзех десетина джунджурийки. Почна един да смята. Дойде друг да се съветва с него и казаха: „Ами да! 560 долара.“ Викам: „Моля?!“ Питам: „Как така?“ И ми обясниха – едното било 150 долара – един боклук. Викам: „Не, не! Това не може да стане.“ Те се разсърдиха. Станаха леко агресивни: „Ама вие обричате цялото село. Ние с това се храним!“ Та с хиляди пазарлъци смъкнах на триста долара, взех всичко и избягах!

Кения - зомбита на улицата

Няма такава битова престъпност като в Кения. Ако излезеш да говориш по телефона някъде навън в Найроби, мигновено някой ти го взима. След
19 ч. не се ходи по улиците. А ние имахме глупостта да го направим, попрекалихме в един ресторант и към 23 ч. решихме да се приберем пеша, защото хотелът беше на 10 минути. И тогава видяхме зомбита. Бяха по улиците – черни и ужасни. И веднага изтрезняхме.

Къщата, в която е роден и живял Фреди Меркюри

Завършихме с 3-4 дена в Занзибар. Там е спокойно, няма такава престъпност. Има плажове и на вратите на къщите са сложени специални шипове, защото слоновете, като огладнеят, отиват, побутват ги с хобота и си прибират това, което намерят за хапване. Весело и интересно!
В Занзибар са докарвали робите от Централна Африка и са ги държали на пристанището, за да ги продадат на богати индийци. В стая три на три метра са оставяли по 50 човека един върху друг с месеци. И в музея на робовладелския период можеш да видиш къде са били робите, как са ги продавали и как са ги тормозели.
Снимахме се и пред къщата, в която е роден и живял до 16-ата си година Фреди Меркюри. Пред нея има просто плоча със снимки и надпис, че Фреди е роден там, че там е създал първата си, училищна група The Hectics и тя е била доста успешна. Имаше и бар Freddie Mercury, където питахме бармана – момче на около 20-25 години: „Ти знаеш ли кой е Фреди Меркюри?“ Не знаеше, не знаеше и защо барът му е кръстен така.