Пепа, как стигнахте до идеята да снимате тези жени мъже?

Интересуват ме такива трансформации на хората, загубата и търсенето на идентичност, особености и традиции от покрайнините на Европа. Те ни показват ценности, различни от тези в Западна Европа. За мен са непознати и странни, но моите корени са оттам и ми е важно да ги изследвам.

Пепа Христова

За бурнешите ми разказа моята приятелка в България Юлия Панайотова, културолог. Усетих, че това е моята тема. С проекта кандидатствах и получих четири стипендии и една награда. Натежа и фактът, че имам и други проекти с подобна тематика. В рамките на две години го реализирах. А книгата беше много сложна и скъпа продукция, реализирана с подкрепата на издателя Клаус Керер и Ф.К. Гундлах.

Труден ли беше достъпът до тези хора? Те отворени ли са към медиен интерес, склонни ли са да бъдат показвани и да бъдат разказвани техните истории?

Зависи от човека, който е насреща. Аз никога не започвам да снимам веднага, не търся сензацията, а се интересувам наистина от тяхната история. Говорим за различни неща, разказвам им за себе си. Срещаме се няколко пъти. И когато отивам при тях отново, вече не е трудно, те се чувстват уважени, приети, усещат съчувствие и доверие.

Какво усещахте при общуването си с тях – че срещу вас е мъж или жена?

В началото изцяло мъж, нямах никакво съмнение, че е жена в мъжките дрехи. Дори когато спах в къщата на една от тези жени, през нощта се будех от параноя дали пък това наистина не е мъж. Опитвах се да намеря гърди или някакъв друг знак, че е жена, но те ги привързват от много ранна възраст. В проекта си работих с повторения на портрети, търсейки ту жената, ту мъжа в определеното лице. Навън бурнешите са изцяло в ролята си на мъж, но в някакви по-интимни моменти при снимането, когато сме сами и се отпуснат, сякаш започва да излиза нещо по-ранимо и женствено. С течение на времето, след като съм ги снимала и съм се занимавала толкова дълго с книгата за тях, с изложбата, започнах изцяло да виждам женските им черти и да ги наричам жени.

Това, че Диана е стигнала до чин генерал в армията, притежавайки документ за самоличност като жена, означава ли, че те подлежат и на военна служба?

Тя твърди така, аз нямам доказателства за това. Снимките от архива й са с военна униформа. Те си остават по паспорт жени, което е единствената институционално призната смяна на пола не по документи в Европа. Но всички в Северна Албания я приемат. Тези жени могат да излизат извън семейството, да работят, да служат в армията, да се реализират. Това освен че е признато, е и много високо ценено. С възхищение се гледа на тях. Особено за това, че държат на дадената дума да се лишат от важни за една жена неща. Това е цената и тя е висока.

Странно, че това вече е съзнателен избор, а не принуда на кануна.

То никога не е било принуда. По някакъв начин идва от чувството за дълг към семейството. Това се оказва много по-важно от всякакво личностно развитие. Да спасиш честта на семейството, да живееш в гордост и достойнство за него е много по-важно там. Това са ценности, изчезнали в съвременното общество.

Как се обръщат към тях близките им?

С чичо или дядо. Иначе някои си остават с женските имена, други приемат мъжки, но само като прякор, а не по документи, преобразуват ги, например от Рахиме – Рахман. Диана всичките й приятели я наричат Джими.

Усетихте ли у някоя от тях съжаление за избора, който е направила?

Официално го каза само една пред мен. Но мисля, че всички с възрастта, оставайки сами, без деца, които да се грижат за тях, повече или по-малко съжаляват. Но няма връщане назад. Това е да дадеш дума и да я спазиш. Което ние в днешно време не можем да си представим.

Колко са по-младите?

Когато преди около 8-9 години тръгнах да търся последните бурнеши на Европа, срещнах Елмие, която беше по-млада, на 30. Имах и адресите на още две – 26-годишни. Имах чувството, че планините са претъпкани от неоткрити бурнеши. Заради бедността и безработицата в големия град младите се връщат на село, където могат да преживеят. Селата са пълни с млади хора и тези традиции там са още живи.

Няма ли дори и неофициална статистика колко жени в Албания живеят като мъже?

Казват, че били около стотина. Иначе има бурнеши в напреднала възраст в Западно Косово и Южно Монтенегро, но са единици.

Поискаха ли някои от тях да имат снимките, направени от вас?

Да, аз им носих снимки при второто си посещение. Екземпляри от книгата съм дала само на две, тъй като по пощата не може да се изпрати дотам. Така и досега не се случи изложбата ми да гостува в Тирана, мислех, че оттам ще мога да прескоча и да им занеса книги. Всички знаеха, че работя за книга и за изложба, но не знам дали са си представяли какво точно означава това. Мисля, че ще се трогнат много, ако се видят на изложба във форматите, специалната хартия и рамките с музейно стъкло, които подчертават респекта ми към изключителния феномен.  

Повече за проекта „Клетвени девици“ на  
www.bulgarianphotographynow.com и www.pepahristova.com