Можеш да оставиш изпраните дрехи да се трупат в един ъгъл, докато не станат толкова висока купчина, че да им сложиш на върха коледна звезда и да ги наречеш „елха“. Просторът може да се вее с дни с едни и същи дрехи по него, докато съседката отсреща не дойде да провери дали не си умряла. Можеш да не минаваш с прахосмукачка, докато не започнеш да си удряш коленете в трохи, но яденето е неизменно. Всички ядат всеки божи ден. И то не по един и по два пъти. Хората ядат досадно количество пъти. Ядат толкова много пъти, че ако готвиш в продължение на една година за 5-членно семейство, неминуемо ще изпиташ силно презрение към човешкия род.

След всички дребни картофи, които съм обелила, всички тиквички, които съм задушила, пържолки, които съм опекла в един неспирен процес, редовно разсъждавам над тенджерата какви същества сме ние, хората. Отвратителни и безполезни.

Ето на́, вълците. Отиват в гората, разкъсат някое еленче, па си го изядат сурово и си го оставят там, където си е. Чиста работа. Нито един вълк не е казал на майка си „Еееееее, пак ли елееееен! Онзи ден ядохме елен!“ и да ревне. Освен това през ум не им минава, че това еленче може да стане на супа топчета – топчета, които овалваш безкрайно много време на ръба на нервна криза с лепкави пръсти. Нито на кекс, който в средата трябва да има шоколадов център, защото иначе е непригоден за домочадието. И да, за разлика от нас, вълците не са тъпи. Те не бродят из гората в търсене на буркани с каперси, не белят авокадо, не стриват каши от булгур. Ако кажеш на произволен вълк да прибави към елена една хубава салата със ситно нарязани репички, ситно нарязан лук и ситно нарязани краставици, марули, домати и натрошено синьо сирене, ще ти се смеят две недели и ще идат да си намерят сурова гъска, докато ти стържеш отчаяно пармезан върху пене.
Готвенето никога не може да задоволи всички.

„Ако Дете 1 и Дете 2 ядат кюфтета с бял сос, мъжът не яде кюфтета с бял сос, а Дете 3 МОЖЕ БИ ЩЕ ЯДЕ ТОЗИ ПЪТ, то не е ли по-добре да сготвя пиле с ориз, при условие че Дете 2 и мъжът го ядат, Дете 3 не го яде, а Дете 1 го яде, ако е сготвено така, както го готвят в детската градина.“

Защото в аристократичното изтънчено семейство, където очевидно съвсем случайно е попаднала моята селска особа, нещата стоят така:
Мъж – не яде яйца, зелен боб, коприва, лапад, спанак, броколи, брюкселско зеле, патладжан, тиквички (освен пържени), не трябва да има домати в яденето, не трябва нищо да е застроено, картофите не са за предпочитане.

Дете 1 – не яде никакви зеленчуци, пилешка супа, телешко варено, риба, грах, карантия.
Дете 2 – не яде абсолютно нищо с изключение на домати, краставици и бисквити.
Дете 3 – яде всичко, но в произволен момент. Ако не го уцелиш, не яде нищо, освен ягоди и авокадо.
Майка – няма значение.

Както сами разбирате, към тази сложна задача винаги трябва да прибавяме вездесъщия фактор, наречен „детска градина“. Там, за разлика от вкъщи, никой не се муси, не прави панаири, а яде каквото му дадат. Вкъщи е цял празник, ако успееш да навреш в устата на някого лъжица зелен боб, докато в детската градина дресираните питомци с радост поглъщат броколи със спанак, обилно поръсени с лук и копър, и молят за допълнително. И решиш ли да се мериш с този връх на кулинарното майсторство, децата те поглеждат с крайно разочарование, гнусливо отместват с вилица половин картоф и ти заявяват безжалостно „Тая мусака изобщо не е като в детската градина“. Каквото и да направя, никога няма да съумея да стигна майсторството на готвачката в ОДЗ-то.

Докато наблюдавам как децата с отвращение въртят лъжица в кускуса, който съм сготвила по книгата на Джейми Оливър, ми се иска да се обадя – на готвачката в ОДЗ-то, не на Джейми Оливър – и да й кажа, че напускам и ако обича, да дойде на мое място с казаните и тенекиените купички, а аз ще откарам оставащите ми години до някоя кофа, гризяща солети – щастлива и облекчена.