40 е особено число.

Да, миналата година станах на 40. Като че ли затворих един кръг. И започнах да правя ретроспекция, да вадя едно по едно от вещите, които притежавам, и от нещата, които искам да покажа музикално. Дадох си сметка какви невероятни и прекрасни творби са създадени вече и колко малко хора им обръщат внимание, поне в България. Говоря за мюзикъла. Казах си – искам да изкарам тези „вехтории“ и забравени произведения и да им дам нова светлина, за да бъдат забелязани. Това рециклиране много ме дърпа напред.

Ти празнува ли 40-ия си рожден ден?

Май да, с приятели, забравих. Рождените дни не са ми важни. И в същия контекст – с което не се хваля – не обръщам внимание на рождените дни на други хора. Всекидневието ме хваща и след 2-3 дена се сещам, че нещо е имало. Не е от безразличие. Вече ме наричат Люси Дългата памет, много започнах да забравям. Усещам колко ме натоварва динамиката. И моята собствена амбиция, и това драпане да се справиш с всичко, да искаш да огрееш на всички фронтове ме довежда до секундно затъпяване, в което забравяш кой ти се е обадил преди 5 минути. Не мисля, че това е добре, и усещам, че не ми е добре.

В момента по никакъв начин. С тишина.

Къде я намираш?

Почти никъде. Понякога в колата. След концерт нощем. Вечер, когато разхождам кучето, когато светят няколко лампи и няма хора. Хората в ежедневието не ми пречат, вдъхновяват ме, но пак в посока да съм динамична, забързана. А от забързаността и динамичността произлиза хаосът.

Хаосът в теб ли?

Ами да, защото прескачам с три крачки напред и създавам хаос и у други хора заради стреса, който изпитвам, че няма да се справя с нещата и че останалите няма да се справят.

Има ли момент, в който седиш спокойно? Като малка каква беше?

Не мисля, че са ме приемали като проблемно дете, защото съм била динамична. Не бях неспокоен човек – така, да ти треперят ръчичките. Днес съм много по-неспокойна вътрешно. Аз бях любопитно дете, може би по-малко към ученето, но бях добър ученик. Без да зубря, бях достатъчно интелигентна да запомням нещата. Имах една вътрешна експлозия, която мисля, че се харесваше на учителите, сега те ми казват – ти беше много лъчезарна, едно бурно дете, но не го казват с лош привкус.

Ти харесваш неспокойствието си, нали?

До голяма степен, защото ми дава възможност постоянно да откривам нови неща, с които искам да се занимавам. Но и най-голямото неспокойствие трябва да бъде вкарано в някаква форма. Да се канализира.

Нямам личен живот. И ми е много добре така. Рядко намирам време за приятели, защото имам малко свободно време. Тогава се затварям вкъщи, седя и гледам в една точка. Не казвам, че е добре, но в момента е така. Защото последните години бяха много динамични. Научих страшно много за себе си като певица. Работих върху себе си и станах звяр на сцената.

Как реши от жури в риалити формати като X Factor да станеш участник в „Като две капки вода“? Да застанеш в по-слаба позиция, да бъдеш оценявана.

Имах нужда да бъда реално оценена, да чуя различна оценка от тази на приятелите. Да проверя границите си като артист.

И какво разбра в шоуто?

Излязох много доволна от него, научила се на повече, отколкото мислех, че ще могат да ме научат. Защото аз все пак съм преминала през много и не всеки може да ме научи на нещо. За мен беше важно да работя с Етиен Леви, той ми казваше: Люска, не мога да ти кажа как се чувствам от това, че искаш да работиш с мен, защото повечето професионални изпълнители не виждат нуждата от това. И аз му казах: Етиен, за мен най-важното е да работя с теб, защото има нещо сбъркано, ако аз като професионален изпълнител не изпитвам нужда да се развивам.

Повлия ли ти това, че не стана първа?

Не, абсолютно. За мен беше важно не класирането, а да се усетя. Но ме е яд, че не стана, защото бях решила да пусна колата на търг и да даря тази хубава сума на пенсионирани артисти – актьори, музиканти, композитори.