Всъщност въпросът му е съвсем друг: ти какво правиш тук, в пещерата на господин Кабода? Но от смущение не успява да продължи нататък.
Русалката се усмихва и едва сега детето забелязва, че зъбките й са дребни и острички, а над горната й устна растат съвсем незабележими, нежно-мъхнати и учудващо симпатични руси мустачки.
Уча за актриса, отвръща тя. Някой ден ще се снимам във филми и ще играя в театъра.
Ти обичаш ли театъра?
Детето мълчи.
Ходиш ли понякога на театър? Майка ти води ли те?
Детето мълчи.
Каква чудесна идея!, виква отново господин Кабода и изведнъж гласът му е висок-висок, все едно не е негов.
И как не сме се сетили досега? Ами че ние непременно трябва да идем на театър! Тримата заедно! На някое детско представление, ама толкова хубаво, че да става и за възрастни!
Детето мълчи.
И както си мълчи, идва време да си ходи. Даже не идва, а просто спира. Ей така: оттук-дотук е било, а оттам-нататък ще бъде. И то трябва да прекрачи от едното в другото. От малкото в средното, от средното – в голямото. А за да прекрачи, трябва да излезе от пещерата на господин Кабода.
Господин Кабода го изпраща до спирката.
Тя наистина е хубава, казва детето съвсем чистосърдечно.
Да, хубава е, съгласява се разсеяно Кабода.
А ти много ли я обичаш?
Той се замисля.
Засега по-скоро я харесвам.
Детето така и не схваща тези тънки нюанси, известни само на възрастните. Но очевидно „харесвам“ е по-малко от „обичам“. И това е някакво утешение.
Значи тя вече ще живее при теб?
Стигнали са до спирката. И трамваят – онзи същият, с който е дошло детето и който то разпознава по рекламния надпис отстрани – ги чака. Е, разбира се, той не е стоял през цялото време там. Направил е две-три кръгчета из града и се е върнал да го вземе.
Откъде-накъде ще живее при мен?, искрено учуден отвръща господин Кабода. Тя си има къде да живее. Дори не ми е хрумвало подобно нещо! Просто ще идва от време на време и толкова. Докато й харесва. По-точно, докато аз й харесвам. Освен това е твърде млада. Та по възраст тя е по-близо до теб, отколкото до мен! Представяш ли си!
Няма нужда детето да си представя, нали всичко е видяло. Пък и какво толкова.
Такива са те, русалките.
Слушай, хваща го за ръка Кабода, понеже трамваят вече нетърпеливо дрънчи и ги подканя да се качват. Уговорката ни за утре си остава, а? Както се разбрахме – отиваме на кино. Ти казваш на кой филм, аз купувам билетите. Става ли?
Утре не мога, отвръща детето, единият крак – на най-долното стъпало, другият още на земята.
С татко ще ходим за тетрадки и разни неща за училище.
Тогава ела после, предлага Кабода.
После отиваме на кино. Само двамата.
На такъв план няма какво да се възрази.
И докато трамваят затваря кръгчето, с което завършват всички крайни спирки, и се спуска обратно по булеварда, откъдето е дошъл, детето гледа своя господин Кабода как дълго-дълго му маха, по-дълго от всеки друг път, и също му маха в отговор.
А може би вдругиден?
Да. Може би вдругиден.