Така ли изглеждат и празничните ти дни?

Специално за декември – от рождения ни ден с Дара, гледаме да има поне едно пътуване – преди или след Коледа отиваме до моите родители в Разград. Аз имам много хубави детски спомени оттам. Как се събирахме всички у баба ми, прабаба ми начело на масата, винаги имаше лакомства, имах сурвакница. Сурваках, исках си паричките. Спомням си огромното удоволствие, че сме се събрали, усещането, че е специален ден, речта на Тодор Живков и как в 12 часа чувам звънеца на вратата, започва едно бясно бягане, за да видя дядо Мраз. Като стигна до подаръците пред вратата, баба казва: „Ами много бързаше дядо Мраз. Нищо! Догодина ще го видиш.“ Сега дъщеря ми е на ръба. Каза ми със съмнение, че като говорела за дядо Коледа, очите ми се смеели, но все още поддържа версията от едно филмче, че истинският дядо Коледа изпива някаква течност, става малък, влиза през комина, става голям, оставя подаръка, изпива течност и пак излиза през комина. Затова се оставя кафе или бисквита до елхата, да си вземе. Когато отидем в Разград, водя Дара в парка, където съм израснал, возя я на шейна там, където съм се пързалял. Малко като носталгия по собственото ми детство, желание да го възпроизведа отново. И ми е уютно. Вероятно при всеки родител осъзнато или неосъзнато го има желанието да покаже на детето си местата, където е откривал себе си и света като дете.

Там ли празнувате Нова година?

На Нова година обикновено сме на гости у приятели в София. Някой с по-хубав и голям апартамент е домакин и си разделяме разходите. Тази година пак ще е така. Не ходя в хотели или на организирани пътувания. Компанията ми е от различни хора с различни професии, но приятелският ми кръг доста е пострадал заради режима, на който живея.

А как започват работните ти дни?

С Ани се редуваме за подготовката на ранната част на предаването, която е с информация от сайтове, агенции, страници от вестниците, с клипчета. Когато аз съм дежурен, в 4,15 ч. ми звънят и телефонът, и таблетът, за да няма успиване. Ставам като на автомат и всичко е програмирано – банята, четката, ключовете, телефонът. После програмирането леко се обърква с едни плюс минус 5 минути в търсене на колата, ако е паркирана на различно място и не го помня. По пътя към телевизията за между 11 и 13 минути, като на каданс се повтарят едни и същи неща. Един и същи човек си разхожда кучето, кола за детска кухня, на която пише „Вълшебник“, паркира. И един колоездач със сигнална лампа подобно на призрак се движи по Цариградско шосе. Влизам в телевизията, където толкова сме се сработили с Ани и продуцента, че всичко се случва в движение. Коментираме теми, решаваме дали да ги включим. Докато на единия му оправят прическата, а другият се облича, обсъждаме лични неща – кой не спал, на кого детето му кашляло. Целият преден ден сме подготвяли предаването. Започваме директно.

Какво ти харесва в партньорството с Ани?

Че имаме достатъчно голяма близост, която ни дава спокойствие. Можем да разчитаме един на друг, да сме директни, да си позволим дори да си извадим лошите черти. И знам, че ще си простим взаимно. Ние спорим, казваме си какво си мислим. Понякога сме различни в подхода си, но обсъждаме кое как да направим. Можем да си се извиним, ако изпаднем в конфликт. Изградили сме приятелство. Не сме партньори само на екран.

Как би я описал?

Ани е много умна, много вярна, много предан и добър човек. Когато ти е приятелка, можеш да разчиташ на нея. Образът й е на по-рязка, а тя е много чувствителна. Понякога ей така й става мъчно от някакъв репортаж, който е тежък. Казвам й – чакай, това са теми. Трябва да минават през нас и да заминават. Тя е и грижовна. Всички, които я мислят за ледена, строга и от камък, само ако я чуят как говори с детето си, няма да я познаят.